Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.03 14:51 - Етиката – в червената книга на човешкото бъдеще
Автор: penata555 Категория: Бизнес   
Прочетен: 65 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 31.03 14:52


  Етиката – в червената книга на човешкото бъдещ

По въпроса за нашият Бай Ганьовски манталитет който имаме ние Българите.И това не е повод за радост скъпи читателю.Вече сме членки на ЕС и старите практики трябва да си отидат защото така се работи в по-приятна среда на труд.С наглият стил на общуване  с акценти ей-у-а всче трябва да остане в миналото старият каруцарски стил трябва да бъде заменен с етичен Европейски стил на работа.Публикувам тази статия защото на какво ли не съм се нагледал в родният ни Бизнес.Надявам се утрешният ден да се гордея с Българският бизнес у нас поне по този параграф.

http://www.memoriabg.com/2015/05/23/etikata-v-chervenata-kniga/е


Днес често чуваме оплаквания, че ценностите са в криза, че моралът като човешко измерение е застрашен и имаме нужда от повече морал в политиката, обществото, живота. Защо има такива оплаквания, след като толкова много и най-различни специалисти, експерти, професионалисти днес са ангажирани с грижата за обезпечаване на добър живот за всички хора, в частност за всички граждани на ЕС?

Специални и най-различни екипи разработват и предлагат образователни проекти и програми за това как тези граждани да се обучават, информират, подготвят така, че да направят живота – своя и на другите – добър. За това „общо благо” работят множество и най-различни специалисти – педагози, психолози, лекари, учители, политици… Какво тогава не достига на тези проекти, програми, обучение и образование, което води до тревогата и безпокойството за морала и ценностите?

Моят отговор е кратък, но категоричен. Не им достига етика. По-точно казано, в тези програми, проекти, обучения има дефицит на изучаването и образованието по етика. Един кратък преглед на неговото състояние показва, че този дефицит е налице, както в програмите и учебните планове за средно общо училище, така и особено в програмите и плановете на висшите училища – университетите ни, включително на тези от тях, които са с най-дълга традиция в хуманитарния дискурс като Софийския университет „Св. Кл. Охридски”. Нещо повече, изучаването на етика сега в сравнение с преди е силно ограничено или напълно премахнато, макар че във формален план е съобразено със съответни изисквания. Става дума за всички педагогически специалности, т.е. тези, които предполагат преподаване, обучаване, работа с хора от различни възрасти, както деца и младежи, така и възрастни. С изключение на специалност Философия, за която изучаването й като философска дисциплина е неизбежно, във всички други специалности, дори такива като педагогика, психология, социални дейности, журналистика, публична администрация, връзки с обществеността, логопедия и т.н., или изобщо не се изучава етика, или се предлага като факултативно избираема, или се преподава под друго име, осигуряващо възможността на неспециалисти да я преподават, за да си гарантират изисквания норматив от часове. Накратко, етиката е маргинализирана радикално и безусловно дори в тези специалности, в които се очаква повече от където и да е другаде етичност.

Едва ли има човек, който би отрекъл, че се нуждаем от етика всеки ден и цял живот. Аз поне не познавам такива хора. Но мнозина изглежда, не си дават сметка, че етичността не се изчерпва с моралността като добропорядъчност, към която се приобщаваме под влияние на семейството, училището, обществото. За разлика от нея, етичността е умението да правим избори, да решаваме нравствени дилеми, които произтичат или могат да произтекат от прилагането на едно общо правило (например “Не трябва да се лъже”) към специфични ситуации, често по-наситени или по-двусмислени от самото правило, което също така става двусмислено. Как да сме честни, справедливи, добри, без да изпадаме в крайностите на жестокостта, педантичността и тесногръдието? Или кога и защо едно действие, решение, средство може да е полезно, но не е за предпочитане, защото не е добро? За да отговаряме на такива въпроси, се нуждаем от етическо образование, от познание за историята на морала като нрави, обичаи, порядки, за моралната философия като знание за доброто и злото и за етиката днес като нормативна теория и ценностен дискурс. Няма как това познание да е вродено или само интуитивно постижимо, ако не е споделено между учещи и обучаващи, ученици и учители, студенти и преподаватели като знание за разликата между ценното и полезното, желаното и желателното, без което умението да правиш избори според една или друга аргументация е ограничено и нищожно.

Още Аристотел е забелязал и посочил, че не може да има добро общество без добри граждани. А добър гражданин е етичният човек. Същото ни казва и друг автор, който звучи по-актуално, защото е наш съвременник – теоретикът на демокрацията Дж. Сартори. Според него: “…не може да има добро общество без “добро”, т.е. там, където политиката се свежда до икономика, идеалите до идеология и етиката до пресметливост. Дори ако политиката не е етика, все пак обществената тъкан изисква морален човек /наред с политически мислещия/.” (1)

Изводът е, че етиката е важна за всички и за всеки не само в личен, но и в обществен план. Защо тогава тя не изглежда такава в нашите образователни планове и програми? Защо в тях етиката е пренебрегната или в най-добрия случай се третира като второстепенна откъм присъствие в училищните и особено в плановете и програмите на академичните специалности? Нима етиката е по-маловажна в сравнение с различните педагогически и психологически дисциплини, които се включват неотменно като задължителни във всички педагогически специалности? Нима от нея се нуждаят само тези специалности? Нима е по-малко важно да познаваме историята и концепциите за доброто и злото, моралното и неморалното, отколкото психологически теории, образователни методики, математически формули и физически закони? Накъсо, поставените въпроси засягат подготовката по всички професии, но особено тези, които имат за обект на своята дейност човека и могат да влияят пряко или косвено върху здравето, изборите, поведението на хората, така че самият човешки живот да зависи от тях в буквален и в преносен смисъл. Затова подготовката за тези професии би трябвало да осигурява възможност за всеки да развива и своята етическа култура, защото изучаване на етика означава също да се култивира чувство за общност, за съпричастност към общочовешки ценности и усет за общите, т.е. за човешките проблеми.

Обратно на това, у нас като че ли е по-разпространено противоположното виждане, че изучаването на етика може да е нужно, макар само един срок в училище, но не и на студентите – бъдещи преподаватели и специалисти-професионалисти в различни области. Въпреки че университетът често бива назоваван “храм на образованието”, а тези, за които той е alma mater се титулуват гордо “академична общност”, днес като че ли забравихме какво точно ги прави такава общност и образоваността им – висша. Очевидно това не може да бъде само специализираността на знанията, с които разполагат и които се преподават, а споделеността на идеята за върховния смисъл на тези знания – да служат на другата, по-голямата, гражданска общност, без която нямаше да я има и по-малката, университетска общност. Може би затова днес се говори повече за изследователската им дейност и по-рядко за уменията, които се очаква да притежават университетските преподаватели като носители на специфична етичност, а именно да споделят своите знания с младите хора, така че да са медиатори, посредници между тези, на които преподават и общността на гражданите. Тази общност не би могла да просъществува и все повече ще се превръща в механичен сбор от атомизирани човешки индивиди, ако членовете й не разполагат с общосподелен хоризонт на значимост.

Без да се впускам в дебата за науките и тяхното деление, ще отбележа само като уточнение, че ако изобщо ни е нужно да различаваме научно познание в онзи тесен, конкретен смисъл, в който говорим за науката като за открития, изобретения, приложими технологии, то е, за да проясним необходимостта и съвременните задачи на научното познание и неговите резултати според тяхното влияние като формиращи светогледи, ценности и смисъл, в частност, осмислянето на самите научни достижения, техния ценностен аспект в контекста на актуалната човешка действителност. В противен случай ще трябва напразно да се питаме за Откритията и Изобретенията както на философията, така и на икономиката, правото, богословието, живописта и музиката, които наравно с естествознанието и модните днес информационни науки се титулуват „академични дисциплини”. Питането ще е по-скоро реторично, не само защото тези дисциплини имат своя стародавна традиция и те именно стоят в самото начало на академичната летопис, доколкото “академично” може да означава и образцово, изискано, свързано с традицията на академичната етика. Благодарение на нея преподаватели и студенти, учени и изследователи спазват в общуването и отношенията помежду си определени стандарти и етикетни правила като специфични обръщения, поведение, понякога дори изисквания за външен вид.

Освен от академическите традиции обаче, необходимостта на тези най-стари академични дисциплини следва и от друга потребност: човешката социалност/политичност в смисъла й на хуманност. В това се заключава и своеобразната отговорност на академичната общност, която е преди всичко отговорност пред бъдещето за идеите и откритията на своето време. В тоя ред на мисли специфична академична задача е също грижата за непрекъснат ценностен дискурс, осмисляне и преосмисляне на научните постижения. Неговата непрекъснатост е наложителна в същата степен, в която никое научно познание не може да разполага с абсолютни, последни познавателни истини, защото парадигмите в науката не са неизменни, а се променят и редуват. Но грижата да го има този дискурс, както и научното познание въобще, не е само академична грижа, тя преминава през всеобщото, обществено внимание към образованието, към това хората да знаят повече, да има достатъчно възможности и условия за усвояването, развитието и доброто приложение на научните постижения. И като казвам условия, имам предвид точно образованост, достъпност до нея и развитие на собствена наука, сиреч родна.

Тривиална, но за съжаление, често неглижирана истина е, че днес най-напреднали са обществата, в които са осигурени тези условия, те са и с най-добър стандарт, и с най-демократични закони. И обратно, колкото по-ниско е образователното равнище на хората, а значи и равнището на науката в едно общество, толкова повече те са склонни към суеверие, престъпност и безотговорност, а обществените нагласи – към толериране на тоталитарни и недемократични политики. Всъщност това е според мен и собствено академичното верую: знанието, образованието, тяхното разпространение и развитие да са парадигма на живота ни, на обществото ни, защото без тях сме обречени на оглупяване, обезчовечаване, обезверяване и оскотяване. И никой няма да може да ни помогне в нищетата и мизерията – нито Бог, нито който и да е друг, ако се изоставим на невежеството и позволим то да ни ръководи.

Тогава идва ред на най-тежките въпроси: как следва да се реагира на установените несъответствия? Какво може и трябва да се направи?

Това, което може и трябва да се направи е да се акцентира върху аксиологическия аспект на професионалната подготовка и обучението на учителите, както и на всички специалисти и служители, професионално ангажирани с образование, медицина, военно дело, ръководство и управление на различни институции, защото въпроси като тези “Трябва ли да се изучава математика?”, “Истинно ли е научното познание?”, “Какъв е смисълът на живота?”, “Защо и кога толерантността, солидарността, екологическото мислене са важни и ценни за нас?” нямат математически, биологически, физически или социологически отговор. Но това са въпроси, важни за всеки човек и всички хора, защото засягат непосредствено човешкия живот и човешкото ни бъдеще. В действителност нито науката, нито индустрията, кибернетиката или мениджмънтът могат да бъдат “свободни от ценности” или “неутрални” спрямо ценностите. С още по-голяма сила това важи за медицината, правото, просветното дело.

Казвам всичко това, за да откроя връзката между т.нар. криза на ценностите, всеобщата тревога за състоянието на морала в личен и обществен план и дефицитът на изучаване на етика в училището и университета. Ако някой може да предложи за преодоляването на тази криза и тревога по-подходящ път от въвеждането на повече и задължително изучаване на етика не само в училище, но и в университетите, нека го направи. Аз обаче се съмнявам да има друг, по-добър път, така както се съмнявам, че хората ще станат по-добри, ако се увеличат строгостта на наказанията, броят на затворите и полицаите, мерките за контрол и наблюдение във вид на технологии и проекти за управление на човешки ресурси, отчетни формуляри и бланки, които се роят като зайци днес. На този фон ще е реторичен въпросът, дали същите мерки са достатъчни и подходящи, за да се спре обезценяването на морални ценности, подпомагано от комерсиализацията на образованието и научното познание?

Знам и какви ще са възраженията срещу това, което казвам. Някои с бюрократичен патос ще се позоват на европейски „рамки” и „директиви”. Тях бих попитала, дали тези рамки и директиви са безусловни и безгрешни, изключват ли те критично отношение и промяна?

Други ще се позоват отново формално на университетската автономия. На тях ще припомня, че тази автономия не е, не може и не трябва да е абсолютна. Нещо повече, от собствен опит и наблюдения знам и съм забелязала, че тази автономия, прилагана не по предназначение, води до противоположното на свободата и свързания с нея избор – до произвол и феодализъм в академичната общност.

Древна латинска сентенция гласи: Quod leges sine moribus? („Какво са законите без нрави?”) Аз бих я перифразирала: „Какво е моралът без етика?” И бих отговорила: един изчезващ вид, който ще попадне в червената книга на човешкото бъдеще, ако продължаваме да омаловажаваме етическото образование и така да сме съучастници на обезчовечаването на човека и дехуманизацията на обществото. В един по-широк план, това означава, че кризата на ценностите и морала е всъщност криза на образованието. В същата връзка много уместно изглежда нещо, забелязано много отдавна от публициста и социалния изследовател Уолтър Липман в неговата книга „Общественото мнение”. Според него, има някакво вродено затруднение, когато използваме метода на разумната причинност в заниманията си с неразумния свят. Изложението, което Липман прави по този повод дава да се разбере, че „неразумният свят“ е нещо повече от нечовешкия. Той е и една метафора на света на необразованите и недостатъчно образованите, полуобразованите хора. Тяхното незнание и неумение е източник на конфликта и разрива с образоваността, който става неизбежен по време на кризи и който се провокира и възобновява при всяка криза:

„Дори и да допуснете заедно с Платон – пише Липман – че истинският капитан знае кое е най-доброто за кораба, вие сте длъжни със съжаление да отчетете обстоятелството, че никак не е лесно правилно да се оцени неговото решение, както и че именно тази несигурност кара голяма част от екипажа да се чувства неубедително. По дефиниция екипажът не знае онова, което капитанът знае, а капитанът, омаян от звездите и ветровете, не знае как да го накара да осъзнае значимостта на знанията, които притежава. Когато в морето избухне бунт, няма време всеки моряк да се превръща във вещ съдник на вещото лице. Няма време и за капитана да се посъветва с екипажа си и да открие дали наистина постъпва толкова разумно, колкото си мисли. И докато образованието е въпрос на години, непредвиденото обстоятелство отнема само часове. Следователно съвсем академично ще прозвучи, ако обясним на капитана, че истинското лекарство например, е образованието. То ще даде възможност на моряците по-добре да оценят всяко доказателство. Това можете да кажете само на корабовладелците на сушата….Само на брега хората могат да планират много пътувания… И няма друго, което да доведе до по-голямо претоварване на човешкото благоразумие от усилието да се разграничават фалшивите кризи от истинските.“ (2)

Позволявам си да цитирам този дълъг пасаж, защото той недвусмислено потвърждава, че няма по-сериозна криза от тази на образованието. Нещо повече – всяка криза е криза на образованието и няма друга криза освен на образованието. Всички други кризи са фалшиви, защото произтичат от нея, от липсата или недостига на знание как да постъпваме, как да живеем, какво да правим, попадайки в изключителни (кризисни) житейски обстоятелства. И колкото по-дълго продължава кризата на образованието, толкова повече ще са фалшивите кризи. Общество и народ, които отказват да се съпротивляват на тази криза, загърбвайки образованието, науката а значи и хуманността, са обречени никога да не достигнат сушата и да се лутат вечно в бурното море, защото не могат да различат капитана от юнгата…

 

 

Бележки:

 

(1) Дж. Сартори, Теория на демокрацията, кн. 2, Център за изследване на демокрацията, София, 19921 с. 341

(2) Walter Lippman, Public Opinion, MacMillan Co.1922, electronic version, Public OpinionLippman, Walter, Part VIII. ORGANIZED INTELLIGENCE Chapter XXVI. Intelligence Work , Another Hypertext from AS@UVABy the University of Virginia American, Studies Program 2002-2003.Tagged in HTML November, 2003. (http://xroads.virginia.edu/~Hyper/lippman/ch28.html

Преглеждания: 1 130

 

Save Споделяне  

 

Още от автора: Силвия Минева image

 

Проф. д-р Силвия Минева е преподавател в СУ „Св. Кл. Охридски“ и ръководител на катедра по Логика, етика и естетика във Философския факултет. Главен редактор на е-списание „Виртуална култура“. Автор е на 4 монографии, 2 студии, статии в специализирани и популярни издания. Изследователските й интереси са в областта на приложната, професионалната и постмодерната етика. В същите области са и курсовете, преподавани от нея в различни специалности и факултети на Софийския университет.




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: penata555
Категория: Новини
Прочетен: 803284
Постинги: 5047
Коментари: 267
Гласове: 724
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930