Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.12.2019 22:03 - Дрехата на българката - нейната градина
Автор: penata555 Категория: История   
Прочетен: 203 Коментари: 2 Гласове:
2



  Дрехата на българката - нейната градина
https://uchiteli.bg/interesting/drehata-na-bylgarkata-neinata-gradina/2306



 Дрехата съпътства човек от векове, едва ли някой днес се замисля къде е нейното начало, то е забулено в тайна и мистерия, както и самото Сътворение. Според Битие първите хора в присъствието на Божеството не са имали нужда от облекло. Техни дрехи са били красотата и съвършенството, онази първа невинност, непознаваща същността на злото, грозотата и срама, онова първично състояние на блаженство и пълнота в присъствието на Славата. Отпаднал от Нея, човекът се оказва гол, непълноценен, недостатъчен, смъртен и безславен. Дрехата освенimage за топлина приема онази духовна функция да покрие тази липса, да придаде завършен, цялостен – Славен вид, възпоменание за рая. Множество метафори свидетелстват за този феномен: ”Облечен в сила и величие… Облекло на радост”. Дрехата се явява като един спомен, заместител на първичната Слава и величие на човека. Красивата дреха е белег на благородство. Затова по традиционното облекло на българката са изобразени мотиви повтарящи мита за Сътворението, а празничните и обредни премени ни впечатляват с великолепието на царските носии.

 Дрехата освен за топлина и красота има и своето знаково значение. Тя е носител на информация за личността и определението на човека, за неговия избор, за това какъв е или какъв иска да бъде. По това как е облечен човек може да се определи неговата същност. Може да се съди за личностните му качества, за интелекта, за самочувствието или липсата на такова, за нивото на неговото достойнство. В тази теза е поговорката: “По дрехите те посрещат – по ума те изпращат”, както и другата подобна на нея: “Можеш да направиш само едно първо впечатление”.

 Дрехата е външен израз на вътрешния свят на индивида. Обикновенно това става интуитивно и неосъзнато. Просто човек се облича следвайки нагласата на средата, в която се движи и гледайки, се стреми да й подражава. Друг пък се пленява от някоя известна личност и обличайки се като нея, се надява чрез външната форма да приеме и личностните качества на ”звездата”. Което има своята логика – човек се превръща в това, което следва и дрехите са символа, претенцията, която декларира пред света. Дрехата в този случай се явява лозунг, декларация за кредото на носителя си. Но един осъзнат човек, намерил и определил себе си, своята ценностна система, човек, който държи да бъде самият той, а не някой друг, следвайки своята уникална индивидуалност, може да заяви себе си и своите личностни достижения напълно осъзнато чрез избора на своето облекло и външен вид, разчупвайки общоприетите модни тенденции или напротив, подбирайки тези от тях, които обслужват неговата потребност за уникалност. В един момент уникалният човек осъзнато тръгва да търси външен израз на тази уникалност. Пример за това са популярните светски личности – ”звезди” – търсещи по-особено и специфично- уникално облекло. Нещо повече, един осъзнаващ себе си човек, който е приел определени ценности би могъл да използва езика – „кода” на облеклото, за да ги заяви пред хората, да им проговори, да провокира в тях търсене и приемане на същите ценности.

 Изследвайки образците на родния ни фолклор, ние виждаме, че нашите предци са познавали сила за въздействие на облеклото и неговия знаков код. Наред с невероятната красота и естетика на костюмите им празничното облекло е натоварено с дълбока символика и мистицизъм. Традиционното облекло на българката е знаково в две посоки.

1. Код насочен към социума, към обществото. Чрез елементите, формите и цветовете, или липсата на такива жената обявява социалния си статус – дали е мома, годеница или невеста, дали е плодна, или е вече старица.

2. Код, система от символи и знаци, предназначени за въздействие – заклеване на невидимите сили – зли или добри.

Новата дреха – ново име, нова същност

 За символизма на дрехите, за тяхната необикновена сила да декларират промяна в човека говорят и традициите на предците ни. Всяко ново начало като кръщене, преминаване от детство в моминство, женитба, смърт е придружено с нов вид дреха. ”След сватбата и очистителната молитва на 40-я ден жената е назована вече невяста, буля и приема за свое име, произлизащото от собственото име на мъжа й (Тодорица, Николица). В ход е един от най-големите прерогативи на човешкия символизъм -наименуването, с което се обозначава не някакъв нов човек, а същият в едно ново отношение”. Задомяването, преминаването в дома/рода на мъжа е връх в живота на жената и отбелязването му става чрез множество символи, най-ярък, от които е венчалната носия – най-пищна, най-богата – най-гиздава и от към количество елементи на облеклото, и от към везбена орнаментика.

 Друг недвусмислен пример за връзката ново име – нова същност – нова дреха в нашето минало виждаме в промяната на облеклото на революционерите от Априлското и Илинденско-преображенското въстание. “Въстаническите дрехи, подобно на сватбените, са необикновени празнични дрехи по две причини: на първо място, защото се набавят с цената на значителна финансова инвестиция, а на второ – защото по правило остават неупотребими извън контекста на повода, за който са специално са ушити. Тази еднократност на употребата е симптом за здравата връзка, съществуваща между облекло и събитие, между индивидуалния акт по преобличане и социалното действие, което то маркира. Революционната униформа има колкото утилитарна, толкова и знакова функция – сред основните й цели е и възвестяването на преображението на роба в свободен човек. Актът на imageпреобличане утаява в себе си чертите на специфичен “ритуал на прехода”, маркиращ замяната на една персонална същност с друга – чрез изоставянето на ежедневното облекло за сметка на революционно въстаниците се разграничават от битовото поведение и декларират приемането на нормите на героичното съществуване. Този преход често е допълнително подчертан от знакови действия, гарантиращи потъпкването на делничното съществуване – метафора, подлежаща на буквализиране:

“Всички вече бяха на крак, облечени по хъшовски и въоръжени, а собствените ни дрехи бяха разхвърляни небрежно по земята, които всеки тъпчеше из краката си, като в тях да се заключаваше робското”. Григор Григоров

 Дрехата – пресътворяване на света, трансформация на материята, от хаос към космос - Подобно на много аспекти от битието на българите, сътворяването на дрехата е ритуал, свещенодействие, повтарящо мита за Сътворението, в който от първичната сурова материя на хаоса (в дадения случай платното) чрез култивирано действие се извлича, подрежда, съшива новата дреха. Забелязва се аналогия и с друг световен мит – мита за трансформацията, чрез противоположните действия на разчленяване – кроене, рязане на една материя и пресътворяване, съшиване, възкресяване се постига нов превъзходен вид – вече дреха (мита за Орфей, Дионисий, Озирис, Христос).

 Дрехата – територия на жената, нейната градина - Дрехата на българката се явява нещо много лично, най-личното пространство до степен на срастване. Прави се аналогия с дома, с територия, която се маркира и огражда подобно на къщата. Декорацията по всички отвори отговаря на вратите и прозорците – горната дреха – външен двор, ризата – най-интимната част, сходна с най-вътрешната стая на дома, престилката – врата, която пази най-сакралната част на женското тяло – нейната утроба.

 Името на женското облекло е носия – носи се на тялото - Празничното облекло се нарича премяна. Ежедневното се облича, а с премяната се пременява. Премяната е свързана с традиционните празници и е с подчертано обреден характер. Най-ярко се откроява костюмът на млада омъжена жена /младата булка/, включващ пълния комплект – пълна премяна.

“Делничната дреха се явява преди всичко вещ, празничният костюм – преимуществено знак. В резултат се създава не просто вещ, а изкуствен културен символ. Знак, код, означаване, семиотика, казваме неща с дрехите, които избираме да носим. Може да бъде прочетено като текст, знакова система, “комплексен знак”. Радослава Ганева, ”Знаците на българкото традиционно облекло”

Ризата – небе за българката

„…с тънка ризка копринена, и шарена и писана, и на игла изнесена, и с мъниста онизана, на гърди й ясно слънце, на рамене ясен месец, по поли й дребни звездици” Коледна песен

 Ризата се явява като най-долната дреха, или първата – основeн елемент в облеклото на жената, който е характерен за всички етнографски групи от населението по българските земи. Различават се най-общо две различни кройки. Най-широко разпространена е правата кройка – туника, крои се от прави парчета без извивки. Тя е винаги дълга до глезените, с широки и отворени в края ръкави и най-често обилно украсена с везмо по полите, пазвите и ръкавите. Другият вид риза, който е сравнително по-ограничен и се среща предимно в Северна България, е бърчанката, с по-сложна кройка, набрана по врата и ръкавите. Тази риза има стойност на горно облекло през лятото и е извънредно богато украсена с везба, най-вече по пазвите, ръкавите и от към гърба. Ризата обладава най-голяма сакрална ценност, първостепенно значение сред надарените със свръхестествена сила елементи от облеклото. Непосредствено докосва кожата. Ризата е свещена за момата и булката, приготвя се лично или е обреден дар – знак за родство. Самото й изработване от изтъкаването до украсата е ритуал, магическо сътворение, пресътворение – модел на света. Откриват се елементи на космически възгледи зародени от най-дълбока древност. Ризата с космически символи е сред най-често използваните илюстрации на женското изкуство.

 Цветовете: Ризата се изработва от бял ленен или конопен плат. Символиката на белия цвят е всеизвестна. Бялото е цветът на светлината, на чистота, непорочност, девственост, истина, божественост и святост. В българския фолклор белият цвят е символ на мъжкото и небесното. Освен като цвят ризата е символ на достойнството на жената, нейната сила, нейната святост, нейната чест. Доказателство за това са митовете за ергени, които успяват да откраднат ризата на самодиви, като с това им отнемат силата и ги принуждават да станат техни невести, но само дотогава, докато успеят да си върнат ризата.

 Материята: Изработена предимно от лен и коноп, векове наред считани за чисти материи – небесни, способни да се възпроизвеждат от семена, митологично свързани със Сътворението, с качествена характеристика на “горния свят” и “мост за рая”. Не случайно в различните библейски текстове светии и ангели се явяват в ленена дреха, а според еврейския закон най–долната дреха на свещениците също задължително е от лен.

 Шевиците: Бялата риза е богато орнаментирана с бродерия по всички краища и прорези и дори по съединителните шевове, като това не е единствено с цел декоративна украса. Тези орнаменти са система от знаци със специфично значение за предпазване на жената и нейната дреха – сила, като символично ограждат нейната „територия” със символи – стражи, които да воюват и я пазят от злите сили на хаоса – разрушението и смъртта. Другиimage символи пък са натоварени с функцията да призовават добрите сили за благослов на всичко свързано с живота и чадородието – една от най-свещените функции на жената.

Всеки елемент от празничните и ритуалните облекла е също вид йерофания. Истинско духовно изкуство е приготовлението на кукерските костюми, както и чеизите и премените на булките и дрехите на момците. Всички те са извезани и украсени с орнаменти и изображения, които намираме и върху най-древните артефакти по нашите земи, по златните тракийски съкровища, керамиката, храмовите комплекси. Тези свещенни знаци са йероглифната връзка на взаимодействие с невидимите същества, населяващи света на тракиеца и до днес. Богатството на орфическата духовност е преминала във всички занаяти и техните произведения. Такива шарки намираме в домашните одеала, завивки, килими, и други подобни покъщни плетени одежди и тъкани. Същите стилизации наблюдаваме и в погачите и в много други украси на дома”. Цветан Гайдарски, “Тракийският орфизъм за напреднали”.

 Изображенията са с огромно разнообразие, затрудняващо класифицирането им. Най-общо се делят на растителни, животински, човешки, геометрични. Като символи всички те имат място до световното дърво, включени са в порядъка на сътворението и функционирането на света, космическия мит – хаос – небе – земя – слънце – звезди – време –растения – животни – човек – дом.

“Преобладаващо е използването на 3 цвята – бяло, червено, черно. Бялото и червеното са свързани с мъжкото и женското начало, с небето и земята в свещен брак по между си. Тяхната “мартеница” – живият живот е в опозиция с черното – което отговаря на отвъдното”. Радослава Ганева.

 Символизмът на червения цвят, най-широко използван в декорацията на шевиците, е свързан с кръвта – живот, с войната, с огъня и с яростта Божия, в народните вярвания е със силно предпазваща (воюваща) функция срещу разрушителните сили на хаоса и смъртта. От друга страна червеното – аналог на кръвта, е което влива живот и зачева, поради това най-изобилно е използването му при невестинските премени, и намалява или съвсем изчезва при дрехите на възрастната жена.

Горна дреха

 Горната дреха се явява втори пласт, след ризата като обикновено повтаря силуета на туниката. Има няколко разновидности на горната дреха – сукман, сая, двупрестилчена и еднопрестилчена дреха. Различни са версиите за произхода на всеки от тях. Женския сукман е втора туника от вълнен плат през зимата и конопен през лятото, с дълги прорязани ръкави. Има сходни белези между сукмана и дрехите на ктиторите изобразени в църквите в Земенския, Боянския и Кремиковския манастири. В българската научна литература има становище за тракийския произход на диплестата форма на сукмана – напластяване на вълнената дреха над хитона като израз на престиж и благосъстояние. Саята също повтаря силуета на туниката на ризата, но е изцяло отворена отпред. В кройката й отново личат следи от привичните за древните траки високи странични цепки. А относно двупрестилчената носия (пола на парчета), за нея се счита, че е най-старата сватбена дреха в Източна Европа и е символ на плодородие.

 Изработена от по-груба и топла материя – най-често вълнено сукно, в цветове тъмни и контрастиращи на ризата, но има и светли в някои райони. Дори се счита, че първоначално горната дреха също е била светла, но потъмнява под влиянията на чуждото владичество. Украсата отново е най-богата по ръбовете и отворите. В представите на българина вълната принадлежи на земята, има значение на предпазна граница между световете. Вълненият конец присъства в различните обреди. Вълната е насочена към външния свят, принадлежи му – тя е в обредна опозиция на лена и конопа, съпричастни към небето и слънцето. Външните части на ризите, които са на показ също са богато покрити с бродерии най-често с вълнен конец. Както по форма, така и по декорация горната дреха и ризата се припокриват, дублират или допълват. В повече от случаите най-ярка е декорацията върху горната женска дреха. Използва се не само кръстовиднта бродерия, но и много други декорации, като ширити, гайтани, дантели, обшиване със сърма, копринени или кадифени ленти, пайети, мъниста, монети и др.

Престилка

 Елемент допълващ втория пласт облекло. Тя е един от най-сакралните елементи, наред с ризата. Ярък символ с подчертана обредна функция и социален знак за общността. В някои райони е и символ за принадлежност към даден род, своеобразен герб на рода. Произхода й е неизвестен, една от теориите е, че произлиза от парче тъкан или кожа, пришито за пояса с чисто магически функции. Според друг анализ, този вид облекло определя социалния статус на жената – чисто женски атрибут. Според трети – произходът й е като обреден символ в лазарското и венчално облекло – стенопис от църквата “Рождество Христово” в Арбанаси от 1649 г. Предназначението й е най-вече знаково и декоративно, доколкото тия две функции могат да бъдат разделени. Изработена imageе най-често от вълна. Богато орнаментирана – с разнообразни елементи, повтарящи тези на ризата, но по-ярки и изразителни.

“Всяка шарка има свое символично значение. В тия шарки българската домакиня изразява вярата народна, в тия шарки се изказват радост или скръб, тия шарки показват какво се проси: плодородие, сила, благоденствие, живот, здраве, веселие, любов, с една дума с шарките се представлява една молитва, написана със символически белези”. Д. Маринов, края на 19 век.

 Характерни за нея са ресните “плетеница”, мъж и жена прегърнати и означаващо сговор в къщата. Същото наблюдаваме и при мартениците. Тази част от облеклото е сред най-ярко представените символи на женското начало, еквивалент на женската утроба, обредната й роля е като врата, която затваря пътя към дома – утроба.

Пояс

 Елемент с изключителна важност – наричан е ключ на основния състав. Разделя визуално дрехата на човешка горница и долница. Горната част е свързана с небесната същност, долната – със земната. Отново виждаме аналогия със световното дърво. Както от практична гледна точка, така и чисто знаково в средновековния свят на българина поясът е задължителен и никога да не се сваля ,,неопасани християни не се допускат до причастие”. В напътсвията на папа Николай към Борис І (9 век), се открива и значението му като знак – ”трябва да изпълнявате това изискване /използването на пояс/ не буквално, а в духовен смисъл, понеже в описанията на отците поясът се употребява като метафора на живеенето в целомъдрие”. Носенето на женския пояс е знак за морална чистота, във фолклорните вярвания само самодивите ходят “разпасани” и несплетени. Поясите са с различни форми и декорация и начин на изработка, като се очертават три основни групи: 1. Тесни и дълги колани – пъстри, на ивици, геометрични нишки; 2. Широки пояси – също дълги, многократно увиващи се, ярки, едноцветни или тип кенар; 3. Късите колани с пафти – с шарени колани, тъкани и извезани, носещи името зунка – дъгата.

 Декорацията – геометрични, растителни елементи, най-често изображения на лозата, дъгата. В народната поезия дъгата се определя като ”пояс на Господа”. Поясът е натоварен с много символичност, при жената е свързан с плодородие и успешна бременност. Благополучната бременост се осигурява чрез ежедневно носене на пафтите, дар от годежа – “да ги крепят докато са бременни”, при което се носят смъкнати долу ниско, за да “държат” плода. При металните пафти се наблюдава силна приемственост от тракийските ковани златни и сребърни съдове, и като технология, и като стилистика. Най-често се срещат извитите във форма на херувимски-ангелски криле, и тия с кръглата форма наподобяваща слънца – основни символи от тракийското ни наследство. Същата приемственост се наблюдава и при металните накити.

 Наблюдавайки чудните носии, завещани от нашите майки, разчитайки тяхното послание с мистичния език на символите, ние се докосваме до вътрешния свят, до душата на българката. Нейно облекло е желанието за чистота и святост, нейн копнеж е любовта към любимия, заради когото е готова да смени и име и бащин дом, но над всичко това е кулминацията на нейния живот – зачеването, раждането и опазването на чадата – чадородието. Плод на този подвиг сме и ние, нейните наследници, оцелели сред вековната агресия към рода, народа и вярата ни и нека се окажем верни на традицията, опазила и дарила ни с живот и българска самоличност.

Източник: www.eklekti.com




Гласувай:
2
0



1. rosiela - Много хубав материал
19.12.2019 08:28
сте намерили.
цитирай
2. penata555 - Дам ....
19.12.2019 08:42
благодаря ви.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: penata555
Категория: Новини
Прочетен: 359142
Постинги: 3134
Коментари: 180
Гласове: 497
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930